Преди месец най-неочаквано се сдобих с Leica M10. Неочаквано, защото вече имах Q3 43 и бях убедена, че няма засега да пробвам rangefinder. Но събитията се стекоха по друг начин.
За Leica rangefinder, т.е М серията на Leica мечтаех отдавна. Целенасочено се учех да снимам с ръчнофокусни обективи и не само да снимам, но и да обичам да снимам с тях, да виждам разликите в снимките, правени с различни обективи и да съм бърза във фокусирането. Оказа се, че всичко това не ми беше необходимо, зада снимам с Leica M. Не и от техническа гледна точка. Фокусирането с rangefinder е нещо коренно различно и не приличащо на нищо, познато до сега.
Заради тази камера отидохме в Германия. Вероятно ще напиша впечатленията си от тази държава, но не сега. Сега за Leica M10. Защо M10? Защо не M11 – по-новият им модел? Най-лесният отговор е, защото M10 e по-евтина втора употреба. Но не само. Камерата е от 2017г., 24 Mpx, позволява високи стойности на ISO и май с това се изчерпват характеристиките. Всичко останало е ръчно и се създава усещането, че снимаш с аналогова камера, само че с безкраен филм в нея. Е, има и дисплей, на който се виждат снимките и през който също може да се фокусира, но не е интересно.
И все пак защо М10? Бях чела, че това е последната камера, която наистина напомня аналоговата фотография и не само създава това усещане при снимането, а и впоследствие снимките също напомнят за онези, снимани на филм. Прецених, че 24Mpx ще са ми достатъчни (Leica M11 е с 60Mpx, а и вече имам Q3, готова да задоволи перфекционизма в мегапиксели).
В началото бях безкрайно разочарована от камерата. Сега вече не помня защо, но тогава, първите пъти, когато снимах с нея, съжалявах ужасно, че съм я взела. И не само това, съжалявах за мечтата си, че се оказа не това, което очаквах. Да, това е проблем – имаме очаквания и в повечето случаи те са много високи, очакваме нещата да са идеални, а те не са. И Leica M не е идеална, и снимките не са идеални и изобщо камерата е създадена да НЕ бъде нищо идеално.
Steve Huff, от чийто блог научих преди 13 години за Leica е написал в един от постовете си, че трябва да се снима минимум 3 месеца, преди да се разбере, дали тази камера или обектив ти харесват или не. Затова реших да дам на камерата още шансове да се прояви, иначе всичко би било безсмислено.
В началото се разхождах с Voigtländer 35 1.4, за който писах в предните постове. Той се държи съвсем различно, монтиран на Leica, от колкото на Sony. Тук той става абсолютно винтажен обектив, със жълто-зелена картинка от миналото. Тотално мек на отворена бленда, с нисък контраст.
Пробвах и Zeiss 50 1.5 но за него ще напиша сигурно отделно, защото почти нямам снимки с него и нямам и впечатления.
След няколко пъти снимки, особено на портрети, установих, че започвам все по-добре да фокусирам и снимките започнаха да се получават по-интересни. Особенно след като установих колко силен ретро ефект дава моя 35мм обектив и няма как да очаквам рязка и остра картинка от него.
И Leica M10 започна да ми харесва…………
Какво в същност е особенното?
Уникален цифров сензор, който съчетава модерна технология с класическия филмов стил, характерен за Leica. Сензорът е CMOS, но е разработен специално за Leica. Той позволява улавяне на фини детайли както в сенките, така и в светлите зони, с плавни преходи и естествено тонално възпроизвеждане. Цветовете на снимките са топли, натурални характерни за Leica, без изкуствено пренасищане. Обектите на снимките сякаш “изплуват” от фона благодарение на прецизния микроконтраст и плавния преход от рязкост към нерязкост. Фините детайли и текстури са отчетливи, без дигитална острота или агресивен шарпинг. Като цяло снимките стават кинематографични и дълбоки с характер и усещане за “живост”. Сега снимките със Sony ми изглеждат прекалено стерилни и цифрови.
Неотдавна си купих още един 35мм обектив, но без този силен винтажен ефект – Voigtländer 35 1.2, който ми се вижда много подходящ за улични портрети. За него ще напиша по-натам.